the unrelenting sparks

there's coldness in the air but no matter what my fingers burn the keys break under the desire and soon there's no more coldness only flame out of the frame...

if you ever trace me, let me know the track. if you ever set the pace, fill me back with hope...

I'm totally obsessed with Portuguese, Brazil and their culture. Wanna go there... BEBEL GILBERTO _ AGANJU Te esperei na lua crescer Ví cadeira boa sentei Espirrei na tua gripei Por ficar ao léo resfriei Você me agradou me acertou Me miseravou, me aqueceu Me rasgou a roupa e valeu E jurou conversas de deus Aganjú Aganjú Aganjú Aganjú Aganjú Aganjú Quem sabe a labuta quitar Sabe o trabalho que dá Batalhar o pão e trazer Para a casa o sobreviver Encontrei na rua a questão Cem por cento a falta de chão Vou rezar prá nunca perder Essa estrutura que é você Aganjú Aganjú Aganjú Aganjú Aganjú Aganjú ''Imagine lying on a hammock made of clouds, rocking in a cool breeze on a warm summer day. Add to this a daydream of love: lost, found or yearned for. As you nestle into this spot, this song is the sound you'll hear...''

so, so far away, two blocks away, down the street of our past, see me through your race. pace of passion, veins in blood. i'm nearly with you... i'm nearly you!

хм! това алпинизмът е чудна работа. работа за смели хора, определено. ето и нашият готин алпинист, дето ни оправи балкона днес.

днес бях трогната от всички пожелания за именния ми ден :) по този повод си сложих от новия фон дьо тен :D, запалих си красива свещ и се заслушах в тишината. тя ми каза, че съм щастлива и обичана. благодаря на всички от все сърце!

ок, за да не си загубя читателите в блога ми, реших да го дам по-позитивно, а именно и така се чувствам междудругото ;) реших да пиша за Велинград, защото ми се пише. искам да лея думи на белия екран, така както едно време са се изливали думи върху белите листа. и така, във Велинград беше чудно. чудно не е точната дума всъщност. бих казала изначално уравновесяващо моя дух и душа. горещ градус на джакузи, леден вятър от гората и обратното. лека прохлада, пронизваща телата ни в приятния басейн. снимки, много снимки. всякакви. бяхме подготвени дори за подводни изживявания хаха. след като са готови, ще кача задължително ;) тааа. разходка с един симпатичен човек с таксито също вля енергия и сили в нас. да, той имаше добрата воля да ни покаже къде именно се крият' местните добри' хотели. за следващия път сме решили да посетим хотел Макси. красиво място в борова гора на хълм, гледащ целия град. а вечерта дори светеха целите четири на брой сгради, представляващи хотел Макси. подобно на

Велинград. хубав малък български град. 'СПА град'. като че ли уморена от големия, се вмъквам в малкия град. резервирах стая за двама. като че ли уморена от сингъл битието, се пренасям там, в града побиращ двама, както обича да казва един приятел - градът за двама. СПА удоволсвтия в небитието... навън вали, а в душата е сухо. сухо и сиво. сиво е времето. а в пространството бледнеят ярки цветове - на дъга, на тъга и на песен.

да брандираш е трудно. да брандираш е изкуство. както се видя в курса на Деси Бошнакова - Управение на връзките с обществеността. да, приятно, да челънджинг е, но е и опасно. съзнаваме ли колко лесно може даден имидж да бъде сринат - да се срине. как е по-добре да се каже? ако той сам се срива, това означава, че той е могъл да предотврати положението, довело до криза. икономическа, каква ли не. дори криза на личността. ако за БиПи - правят хубаво Irish Cream Capuchino/Cappuccino при пребиваването ми в Америка го опитах и у мен си остана доста добър имидж /работеха до късно, беше под носа ми/ като краен клиент - е важно да си навсякъде и да си добър, това достатъчно ли е? ако за японец, това значи харакири, то за мен какво значи? между Япония и САЩ, тук в България. как бих постъпила аз като специалист по ПР. Обама, да, там е. кой е моят Обама? зад кого стоя, пред кого трябва да застана и да заявя, че ще оправя ситуацията? случая с черните пеликани потресе света. затлачи се. забави се. с

hi, пиша днес, когато ми дойде вдъхновението. хм, и то от храна! както и да е. работя си аз и огладнявам. решавам да отида до хладилника да видя що иде оттам. виждам някакви неща, вадя, слагам в чиния. гледам всичко зелено. даа, и навън е зелено. но не спокойно зелено, а от онова шумното. когато хората са дупе до дупе и викат ли викат. сядам отново на балкона. да хапна. в зелено. около зелено. но не ми е спокойно. определено. зелената вълна залива, но при отлива остава "хайдеее, jump" и от водата остана само зеленото...

Once upon a time there was this little girl called Mina. She used to live in the woods. Her home was just a little hut where she lived by herself. Almost. Because she had a puppy. She didn’t feel alone at all. She had all the freedom in world living with her puppy in the woods. All the sunshine during the day. And all the moonshine during at night. She was a curious girl. That is why she talked to the animals living nearby. Mina loved the sun and the cold stream water. She didn’t like shoes though. Walking on bare feet she felt better her Mother – the Nature. Once while walking and singing with the birds, she found a strange house she never had seen before. She walked around and sat in front of the big hut. She waited and waited and waited. And saw nobody. She felt some strange energy. A great source of life there. Finally, the little girl decided to stop waiting and go back to her small hut, to her home. Not far from the strange big hut she saw a dark figure. A figure of a big perso

You came in my life like a vast comet, lightening the dark sky… clearing up the dust of time… You are my daydream, my insomnia at night… You on my wheel of fortune… Beyond the Milky way, I am waiting for you Bluegreen shadows of sorrow… You are in my tears, in my smile, in my laughter My mind protests against you in me The unthinkable way I behave, which I believe in Should I stop or should I go go on … you are the light in my dark room, the shadow of my light day… You came in my life like a vast comet.

Часовникът изоставаше с времето. Дали се опитваше да нагмогне себе си в борбата с него. А после пък бързаше. Стрелките се движеха ожесточено. Напред, напред, напред. После пак назад, назад ... Мария не можеше да го разбере, но го приемаше. Харесваше й да се обърква. Разбира се, винаги гледаше часовника на ръката си, който никога не й изневеряваше, но този на стената в стаята й беше любим. Беше същият като нея. Всеки ден различен. С различен заряд и настроение. Часовникът беше обемист и червен. Пластмасов, а с такова хубаво тиктакане. Беше й подарък от родителите й след тяхна командировка извън страната. За да и напомня за времето. Което не чака, а има свой характер. Непроменящ се. Измерващ секундите и миговете живот. Тя се чувстваше стара. Като повяхнал божур. Беше като невинно кокиче, смачкано от калта на пролетта. Чувстваше, че дупката, ямата на младостта й няма край. Но как можеше едно младо момиче да се чувства така. Имаше приятели, с които се разбираше, но... Загледана в часовника

Беше зима, а беше топло. Беше лято, а студът се разстилаше като ледена ръкавица. Есен – но гореща. Пролет, ала носеща всепроникващ леден полъх. На Малвина й беше студено. Тя все още носеше своята розова рокля с дантели, с която беше облечена в деня на купуването й. Куклата беше капризна като Маги, своята пораснала притежателка. Кънките за лед бяха покрити с прах и чакаха да бъдат обути. Сигурно Ивчо, внукът на собственика на къщата, скоро щеше да дойде и да ги обуе. Отново щеше да си помечтае, че ги кара. Дядо Никола обичаше своите внучета, както никой друг на света. *** Слънцето прокара пръст и докосна лицето на Малвина. Тя се пробуди от своя студен сън. Усещаше, че на тавана витаеше особен дух. Там бе първата целувка на родителите на Маги и Ивчо. Скрити от всички, те обуваха кънките и си мечтаеха, че карат. Там дядо Никола идваше много често, за да си спомни отминалите дни. Там беше мястото, което всички обичаха. Случваха се интересни неща. Там се случваха чудеса. Дядо Никола се кач

Цветето отвори себе си към слънцето и светлината. За да получи себе си отново. в Неистов оргазъм на душата. На тялото – истеричен смях. Усмивка пълна с радост и тъга. Неистов смях в сълзи. В тъга.

Докъде трябва да стигне нещо, та да бъде оценено на 20ст. Когато преди е струвало 200 долара. Ще разберете, ако останете с мен и историята ми за едни дънки, струващи 20ст! Беше горещ ден на изток. Слънцето почти червено в своята ярост препичаше гущерите по скалните образувания, отрупани с пясъка на вечността. Беше горещо и за работниците китайци. Малки, дребни и гладни те шиеха ли шиеха. Със страст, струваща 5 долара на ден. Пот капеше от челата им. Капеше върху памучния плат в синьо. Дебел, твърд и здрав. Като нервите на бедните наемници. Те хвърляха готовите ушити продукти в колички, които профучаваха бързо покрай тях и металните им приятели шевните машини. После панталоните биваха опаковани в кашони, които на свой ред прелитаха хиляди километри, за да бъдат новият моден другар на милиони хора по цял свят. И така част от тях стигнаха до Америка. Страната на неограничените възможности. Така се чувстваше и един хомосексуалист, израстнал в горещ пустинен щат. Отишъл да учи моден бизнес

Когато пеперудите се уморят, Те остават без дъх. Те унищожават собствената си красота. Те умират сами, но не и в сняг. А под слънцето на собственото си превъплъщение.

Утре Е ден на мен. На бъдното и неизвестното. На всички нас, които сме се устроили в този свят на удобства. На любов, нали? Ангелът играе покер, а зарът лети над морето от звезди... Където шахът няма пионки, а хората са белите и черни квадратчета. А сиво има отвреме на време... за да се слее с дъгата, осолена от морето. Ден на звездите в черно и бяло. И на хората в цветно.

Днес вали. Сняг. Тихо и свежо е. Жената продължи да гледа прозореца. Снега там. През прозореца. Удари стената. А тя и се усмихна. Кучето на свой ред отхапа портокала, понесъл се по виниления под. Стената остана замълчана, но портокалът стана още по-оранжев и се понесе през прозореца като петел сред милионите снежинки. В 5. 5 като петел. Петльовден...

it definetely sounds like a song but actually it's sth more. it has an exclamation mark. and is sth to be explicited. life. a short word whispering out of its simplicity... life. a dream or here-and-now? life. the irresistable force driving us. driven by god. love. love actually. actually is life... standing in front of 2010, sitting comfortably in my bed, thinking about the future and the past i'm alone. the cell is not ringing. it's quiet. i'm grasping the moment. and that moment is just breathing. a light breath just before the same play is played again but with different plot, heroes and heroines. place and time unknown. conditions - unpredictable. desires - steady and waiting to overflow. two swords and two words. yes or no. here or there... what about our community? although it's crowded, it is still lonely in its metal shell. a shivering thief... done?! waiting for the miracle? always looking forward? well, we are trying to be here, to live now, but what we a

Есе върху филма на Жан Люк Годар от 1963г. „Презрение” Камий беше отново красива. Както всеки ден. Носеща се във въздуха леко и ефирно. Рееща се в своята самота. С леки стъпки като на пантера тя обикаляше покрива на вилата. Търсеше отговори. Намери решение. Рязко изчезна зад завесата от красив пейзаж... След минути вече се целуваше със своя любовник. Мъжът и видя всичко. Та нали тя искаше той да ревнува. По всичко си личеше, че тя е нещастна. Но защо трябваше така да прави? Защо искаше да накара мъжа си да почувства нещо, на което не е способен, а именно ревност? Любовта, колкото и красива, е и капризна. Незадоволена и ранима. Тя е питаща и искаща. Тя властва и бива убита! Гледам те, а ти презираш ме. Виждаш ме, а аз се взирам. С копринена кожа, ухаеща на вятър, тичам пред теб. Нахално хитро, бавно дишам. Вдишвам рязко. Дръзко гледам. Теб! Това бе бележка, която тя остави на леглото преди да си тръгне. Захвърли купата с плодове. Разпилявайки се върху пода, една червена ябълка застана в