the unrelenting sparks

ТУКА Е ТАКА / РАЗКАЗ НА МИНА ПЕТРОВА имало едно време… стоп. така започват приказките, а аз не искам да разказвам приказки. ок, почвам отначало. ако в днешно време можем да сбъдваме мечтите си като в приказките, то приказките щяха да бъдат едновремешните романи. стоп. май пак нищо не казах и не ме разбрахте. искам да кажа, че ако ти не ме разбираш, аз няма как да те разбера, защото комуникацията е двупосочна все пак, нали така?! комуникацията е диалог, а не два монолога… „чук-чук“, чува се чукане на вратата. казвам „влез!“ ох, майка ми пак иска нещо да ми дудне на главата. значи, тази жена не разбра ли, че ме влудява. не разбра ли, че няма да стане нейната само да ми прекъсва мислите. не стига че са малко и трябва да ги записвам постоянно в тефчерче или на уърд на компа, че сега и това, да чука, нахълтва и разконцентрира собствената си бавно развиваща се дъщеря. оф, писна ми. нищо. сега ще инстаграмна поредната си снимка на маминия кекс, а може и на граха на татко – също не е л