Пропускане към основното съдържание

Животът е прекрасен...


Кой е Николай Ердман и защо не би искал да бъде в Народния театър? Театър на абсурда в самия театър на абсурда, може би? ...

... Хриптенето беше объркано за такова при сърдечен удар. Този път Дарин Ангелов не слезе в публиката да спасява човешки живот. Защото "то" само беше объркано. Сбъркано. Младостта хрипти под звуците на боен бас...

Ердман пише пиесата, когато е на 28 години. След нея не написва нищо за театъра. Занимава се със сценарии за анимационни филми, приказки и пр. По думите на режисьора Александър Морфов "Това не е пиеса за самоубийство, не е пиеса за смърт, а за един човек, който открива отново живота, открива колко животът е прекрасен. Една много светла в основата си идея трябва да остане след този спектакъл. Един човек, който стига до ада, за да разбере всъщност, че животът е нещо много ценно. Текстът е почти на Ердман, изчистил съм някои неща, които са твърде социалистически, за диктатурата на Сталин, които просто нямат връзка със съвременния човек. Това е една история за един обикновен малък човек.

Малкият човек и в Русия, и в СССР, и в САЩ, е същият малък човек, който е и тук. По какво се различават те - че гледат различни канали телевизия и сигурно псувните им звучат по различен начин. Всъщност историята е за малкия човек, който най-после разбира какво означава да си истински човек, което той открива 30 минути преди смъртта. Ако можем да се научим да гледаме на живота по същия начин, като че ни остават 30 минути, тогава сигурно по различен начин ще се държим в обществото, с близките си и децата си. Едва тогава можеш да проумееш, че животът ти минава напразно, че си живял, както казва героят ми, за статистиката. Основната идея е да открием живота отново, да го открием и заобичаме, живот, в който имаме едно насъщно парче, колкото да се нахраним, не да се оядем, да пируваме. Да имаме до нас хора, които ни обичат, които се грижат и милеят за нас, хора, които ние също обичаме.




И какво повече му трябва на човек, за да бъде в крайна сметка щастлив?! Често смятаме, че той е ужасен, и започваме да се самосъжаляваме, да се самообвиняваме, да мислим за самоубийство. Но светът е толкова красив - когато не си тежко болен, когато хората около теб са здрави. Не бива битовите несгоди и малките проблеми да ни отказват от различния поглед..."




А сега малко за коментарите в публичното пространство за постановката.
Както виждаме в коментари 20-26, настроенията, които тя предизвиква у зрителя, са очаквано изключително поляризирани. От "удивителна" до "голяма грешка". Е, грешка, ама човешка, нали? :) Изкуството винаги е имало за цел да споделя. Да споделя свое собствено мнение именно и чрез автора, актьора, художника или всеки друг, който "изразява себе си".
Както всеки има правото да хрипти, стига да не пречи на нечие друго право - да гледа, например...

Коментари

Популярни публикации от този блог

На тавана

Беше зима, а беше топло. Беше лято, а студът се разстилаше като ледена ръкавица. Есен – но гореща. Пролет, ала носеща всепроникващ леден полъх. На Малвина й беше студено. Тя все още носеше своята розова рокля с дантели, с която беше облечена в деня на купуването й. Куклата беше капризна като Маги, своята пораснала притежателка. Кънките за лед бяха покрити с прах и чакаха да бъдат обути. Сигурно Ивчо, внукът на собственика на къщата, скоро щеше да дойде и да ги обуе. Отново щеше да си помечтае, че ги кара. Дядо Никола обичаше своите внучета, както никой друг на света. *** Слънцето прокара пръст и докосна лицето на Малвина. Тя се пробуди от своя студен сън. Усещаше, че на тавана витаеше особен дух. Там бе първата целувка на родителите на Маги и Ивчо. Скрити от всички, те обуваха кънките и си мечтаеха, че карат. Там дядо Никола идваше много често, за да си спомни отминалите дни. Там беше мястото, което всички обичаха. Случваха се интересни неща. Там се случваха чудеса. Дядо Никола се кач

С какво „Къде сте вие, д-р Тиенг Терпи и всички останали?” въздейства? (Анализ на драматургичното и журналистическото майсторство във филма.)

Филмът на журналиста Иван Гарелов от 1979г. ни шокира, предизвиква и като че ли замайва. Камбоджа е празна, но истинска. Още първите кадри ни представят една зловеща действителност – една обезлюдена държава – страна без хора. Едно лице на истинско страдание. Видеото започва със звук от тракащи по паважа обувки. Пълна тишина е в мъртвия град Пном Пен, а е ден като ден. Сякаш дори смъртта е осиротяла. Гарелов и операторът са по следите на доктор Тиенг Терпи, съпруг на българка и баща на невръсно момченце. Изчезва безследно както хиляди други камбуджански лекари. Всъщност те всички са избити от Червените кхмери. Може би историята не познава толкова жестоки зверства, станали през 20ти век, освен зловещата Втора световна война. Не само са избити милиони души, не само че градът е празен, голямата драма е, че всичко е сторено като че ли без наказние в пълна тишина и абсолютно безвъзвратно. Да, журналистът Иван Гарелов усеща това и е потресен. В търсенето само на един доктор-призрак, той сре

Часовник

Часовникът изоставаше с времето. Дали се опитваше да нагмогне себе си в борбата с него. А после пък бързаше. Стрелките се движеха ожесточено. Напред, напред, напред. После пак назад, назад ... Мария не можеше да го разбере, но го приемаше. Харесваше й да се обърква. Разбира се, винаги гледаше часовника на ръката си, който никога не й изневеряваше, но този на стената в стаята й беше любим. Беше същият като нея. Всеки ден различен. С различен заряд и настроение. Часовникът беше обемист и червен. Пластмасов, а с такова хубаво тиктакане. Беше й подарък от родителите й след тяхна командировка извън страната. За да и напомня за времето. Което не чака, а има свой характер. Непроменящ се. Измерващ секундите и миговете живот. Тя се чувстваше стара. Като повяхнал божур. Беше като невинно кокиче, смачкано от калта на пролетта. Чувстваше, че дупката, ямата на младостта й няма край. Но как можеше едно младо момиче да се чувства така. Имаше приятели, с които се разбираше, но... Загледана в часовника