Часовник

Часовникът изоставаше с времето. Дали се опитваше да нагмогне себе си в борбата с него. А после пък бързаше. Стрелките се движеха ожесточено. Напред, напред, напред. После пак назад, назад ...
Мария не можеше да го разбере, но го приемаше. Харесваше й да се обърква. Разбира се, винаги гледаше часовника на ръката си, който никога не й изневеряваше, но този на стената в стаята й беше любим. Беше същият като нея. Всеки ден различен. С различен заряд и настроение. Часовникът беше обемист и червен. Пластмасов, а с такова хубаво тиктакане. Беше й подарък от родителите й след тяхна командировка извън страната. За да и напомня за времето. Което не чака, а има свой характер. Непроменящ се. Измерващ секундите и миговете живот.
Тя се чувстваше стара. Като повяхнал божур. Беше като невинно кокиче, смачкано от калта на пролетта. Чувстваше, че дупката, ямата на младостта й няма край. Но как можеше едно младо момиче да се чувства така. Имаше приятели, с които се разбираше, но...
Загледана в часовника, тя извади карта от своята колода таро и се уплаши от кулата на среща. Тази карта никога не й се беше падала. Но усети, че сриващата се кула скоро ще бъде реалност. Искаше промяна. Незабавна, мигновена. Кокичето трябваше да възкръсне от калта на съществуването си.
Почти скочи и се запъти към компютъра си. Намери полет за Прага за след седмица. Купи си билет. Да, едно пътуване към Прага, а може би пътешествие към себе си щеше да покаже истинската същност на дълбоката промяна, случващата се в душата й.
**********************
Вървейки из улиците на Прага, тя се отби в един антикварен магазин. Беше пълен с часовници. Тик-так, тик-так. Малки, големи, дървени, железни, с тесни, с широки стрелки, стари, по-модерни. Всякакви. Отмерващи времето, живота на всеки човек. Тя не можеше да избяга от идеята, че трябва да промени нещо в себе си. Да направи нещо лудо, нещо различно. Времето не я чакаше. Чакаха я само спомените. Отново и отново преповтаряни като на филмова лента. Хилядите моменти на тъга, радост, на живот. На смъртта на баба й, с която бяха близки. На раздялата с приятеля й, с когото никога не беше щастлива. На израждането на осем малки кученца, което я направи по-силна духом. На многото километри, пробягани на стадиона, засечени с още по-жестокия часовник, отмерващ всяка стотна от минутата.
Тя хареса един от многото часовници. Беше малък джобен и красив. Метален, с блясък. Стори й се нейният. Тя го купи и излезе с радостна усмивка.
Забърза се, защото скоро щеше да завали. Тичането й хареса. Тичаше след щастието си някъде там. Стискайки часовника в ръка, тя продължаваше да бяга. Да бяга от миналото, да тича към своето бъдеще. Спря се на моста. Беше цялата мокра. По клечките й мокра коса се стичаха старите капки на миналото. Сълзите на природата. Росата на битието. Точно пред нея се извисяваше голяма часовникова кула. Картата от колодата. И какво щеше да стане сега? Да се срине. Времето да спре. Да се разтече като по картините на любимия й Дали. Въздухът беше колкото влажен, толкова някак пясъчен. Атмосферата беше като неземна. Небето – жълто. И в този миг разбра, че времето е просто такова. То тича и не може да бъде спряно. Но може и да изостава, времето тича със своя ритъм. Че битието е като поредица от много кули, които се сриват и отново биват изграждани в зависимост от строителите си.
Разбра, че животът й е нейната специална поредица от часовникови кули. И че всяка минута живот е едно тиктакане на собствената й история от секунди.
Погледна часовника в ръката си и реши, че е време да влезе в крак със собственото си време. Да стъпи на пътя от кули.