Пропускане към основното съдържание

Във...

Цветето отвори себе си към слънцето и светлината.
За да получи себе си отново.
в
Неистов оргазъм на душата. На тялото – истеричен смях.
Усмивка пълна с радост и тъга.
Неистов смях в сълзи. В тъга.

Коментари

Популярни публикации от този блог

На тавана

Беше зима, а беше топло. Беше лято, а студът се разстилаше като ледена ръкавица. Есен – но гореща. Пролет, ала носеща всепроникващ леден полъх. На Малвина й беше студено. Тя все още носеше своята розова рокля с дантели, с която беше облечена в деня на купуването й. Куклата беше капризна като Маги, своята пораснала притежателка. Кънките за лед бяха покрити с прах и чакаха да бъдат обути. Сигурно Ивчо, внукът на собственика на къщата, скоро щеше да дойде и да ги обуе. Отново щеше да си помечтае, че ги кара. Дядо Никола обичаше своите внучета, както никой друг на света. *** Слънцето прокара пръст и докосна лицето на Малвина. Тя се пробуди от своя студен сън. Усещаше, че на тавана витаеше особен дух. Там бе първата целувка на родителите на Маги и Ивчо. Скрити от всички, те обуваха кънките и си мечтаеха, че карат. Там дядо Никола идваше много често, за да си спомни отминалите дни. Там беше мястото, което всички обичаха. Случваха се интересни неща. Там се случваха чудеса. Дядо Никола се кач

С какво „Къде сте вие, д-р Тиенг Терпи и всички останали?” въздейства? (Анализ на драматургичното и журналистическото майсторство във филма)

Филмът на журналиста Иван Гарелов от 1979г. ни шокира, предизвиква и като че ли замайва. Камбоджа е празна, но истинска. Още първите кадри ни представят една зловеща действителност – една обезлюдена държава – страна без хора. Едно лице на истинско страдание. Видеото започва със звук от тракащи по паважа обувки. Пълна тишина е в мъртвия град Пном Пен, а е ден като ден. Сякаш дори смъртта е осиротяла. Гарелов и операторът са по следите на доктор Тиенг Терпи, съпруг на българка и баща на невръсно момченце. Изчезва безследно както хиляди други камбуджански лекари. Всъщност те всички са избити от Червените кхмери. Може би историята не познава толкова жестоки зверства, станали през 20-и век, освен зловещата Втора световна война. Не само са избити милиони души, не само че градът е празен, голямата драма е, че всичко е сторено като че ли без наказние в пълна тишина и абсолютно безвъзвратно. Да, журналистът Иван Гарелов усеща това и е потресен. В търсенето само на един доктор-призрак, той сре

Часовник

Часовникът изоставаше с времето. Дали се опитваше да нагмогне себе си в борбата с него. А после пък бързаше. Стрелките се движеха ожесточено. Напред, напред, напред. После пак назад, назад ... Мария не можеше да го разбере, но го приемаше. Харесваше й да се обърква. Разбира се, винаги гледаше часовника на ръката си, който никога не й изневеряваше, но този на стената в стаята й беше любим. Беше същият като нея. Всеки ден различен. С различен заряд и настроение. Часовникът беше обемист и червен. Пластмасов, а с такова хубаво тиктакане. Беше й подарък от родителите й след тяхна командировка извън страната. За да и напомня за времето. Което не чака, а има свой характер. Непроменящ се. Измерващ секундите и миговете живот. Тя се чувстваше стара. Като повяхнал божур. Беше като невинно кокиче, смачкано от калта на пролетта. Чувстваше, че дупката, ямата на младостта й няма край. Но как можеше едно младо момиче да се чувства така. Имаше приятели, с които се разбираше, но... Загледана в часовника