the unrelenting sparks

Какво стана това лято с мен ?! Ами какво. Първо станах студентка в НБУ. От този факт съм наистина много щастлива! :) Ще уча масови комуникации. Изпълних си една моя мечта... Но това, което ме направи истински щастлива бе фактът, че успях да отида на гости на един мои много добър притятел в Рим. Е, не жидях папата, но това не е въобще важно. Няма какжо да коментирам престоя ми там, защото ще остана без думи и разказът ми ще затъпее. хехехе. Бях на моренце. В китното градче Приморско. Бях с наште, после дойдоха кръстницата ми и синът и. Купонът беще на 6. Ходихме до Лозенец. Невероятно беше там. Красота ви казавам. И невероятна романтика. Абеее, нямам думи. Искаше ми се да остана поне за месец. Въпреки че бяхме там септември, нямаше значение за мен. Таа, Приморско никак не ми омръзна за 17-те дни, в които бях там. Иначе и миналата година пак бяхме там. Никак не ми се тръгваше. Времето не беше от най-добрите. Но нали знаете, че когато човек иска нещо, силно, то просто става. Имах нужда от...

Някои неща не могат да бъдат очаквани. Те просто се случват без дори да знаем защо. Всеки от нас знае защо е тук, но никой не знае какво ще му се случи на следващия ден. Това е така, защото е така. Но едно не мога да разбера. Защо, когато всичко е наред, се появява нещо, което обърква Всичкото. Като например сладката почивка в събота следобед, прекъсната от една статия. Статия, колкото в рамките на нормалното (очакваме подобна статия в подобното списание/вестник), толкова и смущаваща. Лятото. Вечната тема около месеците, започващи с Ю. Всичко ни затрупва с въпроси от сорта: "Къде ще почивате?", "Как смятате да прекарате отпуската си?" и т.н., и т.н. Сякаш това е от жизнена важност?! Наистина е досадно да се чувстваш "задължен" да почиваш, да ходиш някъде, въобще да даваш обяснения. А може би и да знаеш какво искаш... Същото е и с въпросите за Нова година. "Кога?", "Къде?", "Как?", "С кого?" и едва ли не "Защо?...

Запитвали ли сте се някога кога всъщност е възникнала идеята за думата "да оцелееш", "оцеляване"?! Кога за първи път човекът е изпитал онова усещане, че животът му е в опасност, застрашен?! Дали това не е било тогава, когато първобитният човек, заобиколен от група мамути, е бягал ли бягал към своето убежище, желаещ единствено да си направи своята "гнус"-нещо за хапване, както казваше Нанси от един анимационен филм. Да. Още от най-най-ранните години от развитието на човешкия индивид, същият е бил в центъра на толкова много опасности, бил е епицентърът на всичко случващо се , мишената на дивите зверове, на околната среда, на Бог, а може би и на самия себе си в стремежа си към развитие и усъвършенстване. Дали обаче само тогава homo sapiens-ът е бил под натиска на всичко и всички, и е трябвало да оцелее. Не. Всеки ден човек е изправен пред стена от изпитания и трудности, която стена трябва лека-полека, а може би и силно, и изведнъж да разбие. Всички знаем, че ...

Пътуваме в Космоса и двамата треперим, не защото е студено, а защото някак си трептим. Има ли Любов, уви, нека да не питаме, защото е магия, а, не трябва да разбираме. Дали е закъсняло нашето стремление душа в душа да слеем в сладко опиянение ?! февруари, 2006г.

Тема: Грозната стойка от Палма де Майорка с китайски произход О, Музо, възпей оня гибелен гняв на Мина за стойката с китайски произхид. Възпей, ако ли не, млъкни, махни се... Възпей оня гибелен гняв към Соки, затова, че накърни моя артистичен изблик от цветове. Запей и ти черна Музо онази злоба, която струи от мен поради простотиите на някои недообразовани люде! Ако ли не, недей отваря раззинали гневни усти! 2006г.

* * * Гледам Луната и мисля за теб. Гледам я и си мисля дали не я гледаш и ти. Да, някъде там, в далечината, седиш и гледаш Луната . . . и мислиш за мен!!! Но, ако помоля Луната да те целуне, дали ще успее. Уви, тя е твърде далеч. Може би, ще успее само да ти намигне. А може би ще прати някоя падаща звезда. Да. Тя ще я прати, защото моето желание ще е сбъднато: Ти - ще се усмихнеш . . . !!! февруари 2006г.