Пропускане към основното съдържание

Историите на Недко Солаков за „хляба наш насущний”

„Къщи, заводи и летища,
огънят превръща в пепелища”

Роден в българския град, носещ звучното име Червен бряг, Недко Солаков израства и очертава своята самоличност на фона на социализма, който неминуемо оказва огромно влияние върху творчеството на днешния авангардист. Самият той казва, че повреме на перестройката започва да вижда какво е и да не харесва този строй.
Ако трябваше да нарисувам картина на тема „Историите на Недко Солаков”, бих използвала предимно червената боя. В средата на картината бих изобразила една река или просто вода, воден басейн, а самият Недко Солаков бих го поставила седнал на брега с потопен крак във водата. В самата вода бих оставила да „плуват” някогашния мавзолей на Георги Димитров, червената звезда и куп други родни символи на соц времето.
А защо бряг? Защо червено? Вярвам в неслучайните неща и мисля, че всеки човек се ражда точно там, където трябва да се роди и тогава, когато трябва.
За да познаваме Недко Солако такъв, какъвто е днес, трябва да присъства и Червен бряг, и социализма. Затова го харесваме, защото той е такъв, какъвто е.
Влизайки в залата на СГХГ, неусетно бях привлечена от цветната феерия на изложбата. Жълтият винил, опънат на земята, определено направи впечатление, но движещата се творба „Живот” ме остави почти без дъх. Затова посетих изложбата още веднъж. За да видя отново как животът пред очите ми се променяше от тъмно в светло и обратно.
Самият Солаков не говори. Той ни разказва. Хваща ни за ръка и ни води през своя живот като в приказка. Самата изложба бих я нарекла спектакъл. Един жив пърформанс на живота.
Историята започва от края на 70-те, когато Недко е приет в Художествената академия. 82-ра година е ознаменувана като важна от гледна точка на това, че първата му изложба е налице, както и отказа му от алкохола, не по-малко важно събитие.
Доста творби са плод на сънищата му, което говори за силните му подсъзнателни процеси, които той допуска да излязат наяве. Ех, ако слушахме повече сънищата си...
Недко Солаков оказва огромно признание на своето семейство, както преди своя брак, така и след него. Художникът счита, че благодарение на своя баща, той „ражда” своята първа изложба. По-късно, по време на своето отслужване, той прави жест на народната власт, но ответна реакция няма. Той не получава нито отпуск, нито награда.
Въпреки това, това не го спира и той продължава да твори. Разбира се продължава да твори със своя вече узрял стил и маниер. Българинът е впечатлителен, но и впечатляващ се човек. Творбата, представяща самоубийството на жената на своя колега и приятел, поднесена леко, почти по детски, всъщност носи своето разтърсващо послание, отнасяйки ни някъде дълбоко в душите ни, на брега на меланхолията. Минавайки през различни видове релефни карти на Република България, се спираме пред огромен фототапет, изобразяващ дивна флора. Но когато започнем да се вглеждаме по-добре в детайлите, забелязваме малки човечета, които присъстват доста често в творчеството на автора. Следват множество малки червени книжки, напомнящи ни за смутното време на соц правилата. Дори Наполеон Бонапарт има своя малка китна книжка. Роялът, застанал почти до втора зала, сякаш ни нашепва и приканва да се срещнем със застиналите столове, покрити с книги. Книги като че ли оставени току що от тръгнали си посетители.
Силно ме впечатли начина, по който Солаков „разказа” част от своя живот, пътуване до САЩ. Доларите, маратонките. Смачкани, преживели. По-късно видях и африканската слама, служеща за „завиване” около кръста. Също забавана история.
Недко Солаков и неговата изложба, заслужила си почти месец престой в СГХГ, ме накараха да се замисля за промените, които черното и бялото ни доставят като преживявания. За червената боя, която не присъства реално, но се усеща. Духът и материята, тази вечна симбиоза, са умело преплетени в няколкото квадратни метра експресивно изкуство, на което се насладих. Ще го помня дълго.

Коментари

Популярни публикации от този блог

На тавана

Беше зима, а беше топло. Беше лято, а студът се разстилаше като ледена ръкавица. Есен – но гореща. Пролет, ала носеща всепроникващ леден полъх. На Малвина й беше студено. Тя все още носеше своята розова рокля с дантели, с която беше облечена в деня на купуването й. Куклата беше капризна като Маги, своята пораснала притежателка. Кънките за лед бяха покрити с прах и чакаха да бъдат обути. Сигурно Ивчо, внукът на собственика на къщата, скоро щеше да дойде и да ги обуе. Отново щеше да си помечтае, че ги кара. Дядо Никола обичаше своите внучета, както никой друг на света. *** Слънцето прокара пръст и докосна лицето на Малвина. Тя се пробуди от своя студен сън. Усещаше, че на тавана витаеше особен дух. Там бе първата целувка на родителите на Маги и Ивчо. Скрити от всички, те обуваха кънките и си мечтаеха, че карат. Там дядо Никола идваше много често, за да си спомни отминалите дни. Там беше мястото, което всички обичаха. Случваха се интересни неща. Там се случваха чудеса. Дядо Никола се кач

С какво „Къде сте вие, д-р Тиенг Терпи и всички останали?” въздейства? (Анализ на драматургичното и журналистическото майсторство във филма)

Филмът на журналиста Иван Гарелов от 1979г. ни шокира, предизвиква и като че ли замайва. Камбоджа е празна, но истинска. Още първите кадри ни представят една зловеща действителност – една обезлюдена държава – страна без хора. Едно лице на истинско страдание. Видеото започва със звук от тракащи по паважа обувки. Пълна тишина е в мъртвия град Пном Пен, а е ден като ден. Сякаш дори смъртта е осиротяла. Гарелов и операторът са по следите на доктор Тиенг Терпи, съпруг на българка и баща на невръсно момченце. Изчезва безследно както хиляди други камбуджански лекари. Всъщност те всички са избити от Червените кхмери. Може би историята не познава толкова жестоки зверства, станали през 20-и век, освен зловещата Втора световна война. Не само са избити милиони души, не само че градът е празен, голямата драма е, че всичко е сторено като че ли без наказние в пълна тишина и абсолютно безвъзвратно. Да, журналистът Иван Гарелов усеща това и е потресен. В търсенето само на един доктор-призрак, той сре

Часовник

Часовникът изоставаше с времето. Дали се опитваше да нагмогне себе си в борбата с него. А после пък бързаше. Стрелките се движеха ожесточено. Напред, напред, напред. После пак назад, назад ... Мария не можеше да го разбере, но го приемаше. Харесваше й да се обърква. Разбира се, винаги гледаше часовника на ръката си, който никога не й изневеряваше, но този на стената в стаята й беше любим. Беше същият като нея. Всеки ден различен. С различен заряд и настроение. Часовникът беше обемист и червен. Пластмасов, а с такова хубаво тиктакане. Беше й подарък от родителите й след тяхна командировка извън страната. За да и напомня за времето. Което не чака, а има свой характер. Непроменящ се. Измерващ секундите и миговете живот. Тя се чувстваше стара. Като повяхнал божур. Беше като невинно кокиче, смачкано от калта на пролетта. Чувстваше, че дупката, ямата на младостта й няма край. Но как можеше едно младо момиче да се чувства така. Имаше приятели, с които се разбираше, но... Загледана в часовника