„Къщи, заводи и летища,
огънят превръща в пепелища”
Роден в българския град, носещ звучното име Червен бряг, Недко Солаков израства и очертава своята самоличност на фона на социализма, който неминуемо оказва огромно влияние върху творчеството на днешния авангардист. Самият той казва, че повреме на перестройката започва да вижда какво е и да не харесва този строй.
Ако трябваше да нарисувам картина на тема „Историите на Недко Солаков”, бих използвала предимно червената боя. В средата на картината бих изобразила една река или просто вода, воден басейн, а самият Недко Солаков бих го поставила седнал на брега с потопен крак във водата. В самата вода бих оставила да „плуват” някогашния мавзолей на Георги Димитров, червената звезда и куп други родни символи на соц времето.
А защо бряг? Защо червено? Вярвам в неслучайните неща и мисля, че всеки човек се ражда точно там, където трябва да се роди и тогава, когато трябва.
За да познаваме Недко Солако такъв, какъвто е днес, трябва да присъства и Червен бряг, и социализма. Затова го харесваме, защото той е такъв, какъвто е.
Влизайки в залата на СГХГ, неусетно бях привлечена от цветната феерия на изложбата. Жълтият винил, опънат на земята, определено направи впечатление, но движещата се творба „Живот” ме остави почти без дъх. Затова посетих изложбата още веднъж. За да видя отново как животът пред очите ми се променяше от тъмно в светло и обратно.
Самият Солаков не говори. Той ни разказва. Хваща ни за ръка и ни води през своя живот като в приказка. Самата изложба бих я нарекла спектакъл. Един жив пърформанс на живота.
Историята започва от края на 70-те, когато Недко е приет в Художествената академия. 82-ра година е ознаменувана като важна от гледна точка на това, че първата му изложба е налице, както и отказа му от алкохола, не по-малко важно събитие.
Доста творби са плод на сънищата му, което говори за силните му подсъзнателни процеси, които той допуска да излязат наяве. Ех, ако слушахме повече сънищата си...
Недко Солаков оказва огромно признание на своето семейство, както преди своя брак, така и след него. Художникът счита, че благодарение на своя баща, той „ражда” своята първа изложба. По-късно, по време на своето отслужване, той прави жест на народната власт, но ответна реакция няма. Той не получава нито отпуск, нито награда.
Въпреки това, това не го спира и той продължава да твори. Разбира се продължава да твори със своя вече узрял стил и маниер. Българинът е впечатлителен, но и впечатляващ се човек. Творбата, представяща самоубийството на жената на своя колега и приятел, поднесена леко, почти по детски, всъщност носи своето разтърсващо послание, отнасяйки ни някъде дълбоко в душите ни, на брега на меланхолията. Минавайки през различни видове релефни карти на Република България, се спираме пред огромен фототапет, изобразяващ дивна флора. Но когато започнем да се вглеждаме по-добре в детайлите, забелязваме малки човечета, които присъстват доста често в творчеството на автора. Следват множество малки червени книжки, напомнящи ни за смутното време на соц правилата. Дори Наполеон Бонапарт има своя малка китна книжка. Роялът, застанал почти до втора зала, сякаш ни нашепва и приканва да се срещнем със застиналите столове, покрити с книги. Книги като че ли оставени току що от тръгнали си посетители.
Силно ме впечатли начина, по който Солаков „разказа” част от своя живот, пътуване до САЩ. Доларите, маратонките. Смачкани, преживели. По-късно видях и африканската слама, служеща за „завиване” около кръста. Също забавана история.
Недко Солаков и неговата изложба, заслужила си почти месец престой в СГХГ, ме накараха да се замисля за промените, които черното и бялото ни доставят като преживявания. За червената боя, която не присъства реално, но се усеща. Духът и материята, тази вечна симбиоза, са умело преплетени в няколкото квадратни метра експресивно изкуство, на което се насладих. Ще го помня дълго.
огънят превръща в пепелища”
Роден в българския град, носещ звучното име Червен бряг, Недко Солаков израства и очертава своята самоличност на фона на социализма, който неминуемо оказва огромно влияние върху творчеството на днешния авангардист. Самият той казва, че повреме на перестройката започва да вижда какво е и да не харесва този строй.
Ако трябваше да нарисувам картина на тема „Историите на Недко Солаков”, бих използвала предимно червената боя. В средата на картината бих изобразила една река или просто вода, воден басейн, а самият Недко Солаков бих го поставила седнал на брега с потопен крак във водата. В самата вода бих оставила да „плуват” някогашния мавзолей на Георги Димитров, червената звезда и куп други родни символи на соц времето.
А защо бряг? Защо червено? Вярвам в неслучайните неща и мисля, че всеки човек се ражда точно там, където трябва да се роди и тогава, когато трябва.
За да познаваме Недко Солако такъв, какъвто е днес, трябва да присъства и Червен бряг, и социализма. Затова го харесваме, защото той е такъв, какъвто е.
Влизайки в залата на СГХГ, неусетно бях привлечена от цветната феерия на изложбата. Жълтият винил, опънат на земята, определено направи впечатление, но движещата се творба „Живот” ме остави почти без дъх. Затова посетих изложбата още веднъж. За да видя отново как животът пред очите ми се променяше от тъмно в светло и обратно.
Самият Солаков не говори. Той ни разказва. Хваща ни за ръка и ни води през своя живот като в приказка. Самата изложба бих я нарекла спектакъл. Един жив пърформанс на живота.
Историята започва от края на 70-те, когато Недко е приет в Художествената академия. 82-ра година е ознаменувана като важна от гледна точка на това, че първата му изложба е налице, както и отказа му от алкохола, не по-малко важно събитие.
Доста творби са плод на сънищата му, което говори за силните му подсъзнателни процеси, които той допуска да излязат наяве. Ех, ако слушахме повече сънищата си...
Недко Солаков оказва огромно признание на своето семейство, както преди своя брак, така и след него. Художникът счита, че благодарение на своя баща, той „ражда” своята първа изложба. По-късно, по време на своето отслужване, той прави жест на народната власт, но ответна реакция няма. Той не получава нито отпуск, нито награда.
Въпреки това, това не го спира и той продължава да твори. Разбира се продължава да твори със своя вече узрял стил и маниер. Българинът е впечатлителен, но и впечатляващ се човек. Творбата, представяща самоубийството на жената на своя колега и приятел, поднесена леко, почти по детски, всъщност носи своето разтърсващо послание, отнасяйки ни някъде дълбоко в душите ни, на брега на меланхолията. Минавайки през различни видове релефни карти на Република България, се спираме пред огромен фототапет, изобразяващ дивна флора. Но когато започнем да се вглеждаме по-добре в детайлите, забелязваме малки човечета, които присъстват доста често в творчеството на автора. Следват множество малки червени книжки, напомнящи ни за смутното време на соц правилата. Дори Наполеон Бонапарт има своя малка китна книжка. Роялът, застанал почти до втора зала, сякаш ни нашепва и приканва да се срещнем със застиналите столове, покрити с книги. Книги като че ли оставени току що от тръгнали си посетители.
Силно ме впечатли начина, по който Солаков „разказа” част от своя живот, пътуване до САЩ. Доларите, маратонките. Смачкани, преживели. По-късно видях и африканската слама, служеща за „завиване” около кръста. Също забавана история.
Недко Солаков и неговата изложба, заслужила си почти месец престой в СГХГ, ме накараха да се замисля за промените, които черното и бялото ни доставят като преживявания. За червената боя, която не присъства реално, но се усеща. Духът и материята, тази вечна симбиоза, са умело преплетени в няколкото квадратни метра експресивно изкуство, на което се насладих. Ще го помня дълго.
Коментари
Публикуване на коментар