Пропускане към основното съдържание

През погледа на Минос ...

Когато разбрах, че съпругата ми Пасифая току-що е родила уродливо космато бебе, съм припаднал. Свестявали са ме дълго. Идвайки на себе си, осъзнах, че трябва да взема решение. А то бе завинаги да залича от земята това същество. Но не можех да го убия. Нямах сили. Искаше ми се да го удуша с голи ръце, но съвестта не ми даваше. Затова поръчах на своя верен приятел Дедал да построи лабиринт. Да, там е мястото на урода. Вечно да се лута. Минотавърът трябваше да бъде затворен. Трябваше да окова гнева си...
По това време воювахме с атиняните. Егей беше силен и могъщ цар, но ние ги победихме. Въпреки това аз загубих един от синовете си. Затова наложих данък. Волята ми бе на всеки девет години четиринайсет младежа да бъдат принесени в жертва.
И така животът ми трябваше да стане по-справедлив. Но мъката ме пропиваше. Яростта стихна, но ме разяждаше всяка вечер. Виното не помагаше.
Отново беше лято. Сухо и горещо, същото като порочното лято, в което се роди Минотавърът. Онова чудовище, което властваше в сънищата ми. Сънувах и много кораби. Сънувах много платна – всякакви. Бели и най-вече черни.
Една сутрин се събудих и чух, че Тезей, Егейският син идва спаси своите атински събратя. Това беше дълги години след като синът ми бе убит. Бях вече стар. Стар и тъжен. Осъзнал своята участ, приел нещастието като свой спътник. За нещастие дъщеря ми Ариадна се влюби в Тезей. Даде му кълбо прежда, за да влезе в лабиринта и да убие Минотавъра. Младежите също бяха освободени. Принцът постъпи хитро и когато проби дъната на корабите, за да не можем да го стигнем. Така бях освободен от дългия хомот, който влачех. Едно черно, тъмно съществуване.
Смъртта взе своята поредна жертва в черната си прегръдка. Егей удави себе си, виждайки черните платна на своите кораби. Въпреки светлата победа, Тезей гордо плаваше към своя любим старец, развявайки траурни платна.
И така колелото на несправедливостта отново се завъртя. До изходната точка, от която всичко трябваше да се роди отново.

Коментари

Популярни публикации от този блог

На тавана

Беше зима, а беше топло. Беше лято, а студът се разстилаше като ледена ръкавица. Есен – но гореща. Пролет, ала носеща всепроникващ леден полъх. На Малвина й беше студено. Тя все още носеше своята розова рокля с дантели, с която беше облечена в деня на купуването й. Куклата беше капризна като Маги, своята пораснала притежателка. Кънките за лед бяха покрити с прах и чакаха да бъдат обути. Сигурно Ивчо, внукът на собственика на къщата, скоро щеше да дойде и да ги обуе. Отново щеше да си помечтае, че ги кара. Дядо Никола обичаше своите внучета, както никой друг на света. *** Слънцето прокара пръст и докосна лицето на Малвина. Тя се пробуди от своя студен сън. Усещаше, че на тавана витаеше особен дух. Там бе първата целувка на родителите на Маги и Ивчо. Скрити от всички, те обуваха кънките и си мечтаеха, че карат. Там дядо Никола идваше много често, за да си спомни отминалите дни. Там беше мястото, което всички обичаха. Случваха се интересни неща. Там се случваха чудеса. Дядо Никола се кач

Часовник

Часовникът изоставаше с времето. Дали се опитваше да нагмогне себе си в борбата с него. А после пък бързаше. Стрелките се движеха ожесточено. Напред, напред, напред. После пак назад, назад ... Мария не можеше да го разбере, но го приемаше. Харесваше й да се обърква. Разбира се, винаги гледаше часовника на ръката си, който никога не й изневеряваше, но този на стената в стаята й беше любим. Беше същият като нея. Всеки ден различен. С различен заряд и настроение. Часовникът беше обемист и червен. Пластмасов, а с такова хубаво тиктакане. Беше й подарък от родителите й след тяхна командировка извън страната. За да и напомня за времето. Което не чака, а има свой характер. Непроменящ се. Измерващ секундите и миговете живот. Тя се чувстваше стара. Като повяхнал божур. Беше като невинно кокиче, смачкано от калта на пролетта. Чувстваше, че дупката, ямата на младостта й няма край. Но как можеше едно младо момиче да се чувства така. Имаше приятели, с които се разбираше, но... Загледана в часовника

С какво „Къде сте вие, д-р Тиенг Терпи и всички останали?” въздейства? (Анализ на драматургичното и журналистическото майсторство във филма.)

Филмът на журналиста Иван Гарелов от 1979г. ни шокира, предизвиква и като че ли замайва. Камбоджа е празна, но истинска. Още първите кадри ни представят една зловеща действителност – една обезлюдена държава – страна без хора. Едно лице на истинско страдание. Видеото започва със звук от тракащи по паважа обувки. Пълна тишина е в мъртвия град Пном Пен, а е ден като ден. Сякаш дори смъртта е осиротяла. Гарелов и операторът са по следите на доктор Тиенг Терпи, съпруг на българка и баща на невръсно момченце. Изчезва безследно както хиляди други камбуджански лекари. Всъщност те всички са избити от Червените кхмери. Може би историята не познава толкова жестоки зверства, станали през 20ти век, освен зловещата Втора световна война. Не само са избити милиони души, не само че градът е празен, голямата драма е, че всичко е сторено като че ли без наказние в пълна тишина и абсолютно безвъзвратно. Да, журналистът Иван Гарелов усеща това и е потресен. В търсенето само на един доктор-призрак, той сре