Когато разбрах, че съпругата ми Пасифая току-що е родила уродливо космато бебе, съм припаднал. Свестявали са ме дълго. Идвайки на себе си, осъзнах, че трябва да взема решение. А то бе завинаги да залича от земята това същество. Но не можех да го убия. Нямах сили. Искаше ми се да го удуша с голи ръце, но съвестта не ми даваше. Затова поръчах на своя верен приятел Дедал да построи лабиринт. Да, там е мястото на урода. Вечно да се лута. Минотавърът трябваше да бъде затворен. Трябваше да окова гнева си...
По това време воювахме с атиняните. Егей беше силен и могъщ цар, но ние ги победихме. Въпреки това аз загубих един от синовете си. Затова наложих данък. Волята ми бе на всеки девет години четиринайсет младежа да бъдат принесени в жертва.
И така животът ми трябваше да стане по-справедлив. Но мъката ме пропиваше. Яростта стихна, но ме разяждаше всяка вечер. Виното не помагаше.
Отново беше лято. Сухо и горещо, същото като порочното лято, в което се роди Минотавърът. Онова чудовище, което властваше в сънищата ми. Сънувах и много кораби. Сънувах много платна – всякакви. Бели и най-вече черни.
Една сутрин се събудих и чух, че Тезей, Егейският син идва спаси своите атински събратя. Това беше дълги години след като синът ми бе убит. Бях вече стар. Стар и тъжен. Осъзнал своята участ, приел нещастието като свой спътник. За нещастие дъщеря ми Ариадна се влюби в Тезей. Даде му кълбо прежда, за да влезе в лабиринта и да убие Минотавъра. Младежите също бяха освободени. Принцът постъпи хитро и когато проби дъната на корабите, за да не можем да го стигнем. Така бях освободен от дългия хомот, който влачех. Едно черно, тъмно съществуване.
Смъртта взе своята поредна жертва в черната си прегръдка. Егей удави себе си, виждайки черните платна на своите кораби. Въпреки светлата победа, Тезей гордо плаваше към своя любим старец, развявайки траурни платна.
И така колелото на несправедливостта отново се завъртя. До изходната точка, от която всичко трябваше да се роди отново.
По това време воювахме с атиняните. Егей беше силен и могъщ цар, но ние ги победихме. Въпреки това аз загубих един от синовете си. Затова наложих данък. Волята ми бе на всеки девет години четиринайсет младежа да бъдат принесени в жертва.
И така животът ми трябваше да стане по-справедлив. Но мъката ме пропиваше. Яростта стихна, но ме разяждаше всяка вечер. Виното не помагаше.
Отново беше лято. Сухо и горещо, същото като порочното лято, в което се роди Минотавърът. Онова чудовище, което властваше в сънищата ми. Сънувах и много кораби. Сънувах много платна – всякакви. Бели и най-вече черни.
Една сутрин се събудих и чух, че Тезей, Егейският син идва спаси своите атински събратя. Това беше дълги години след като синът ми бе убит. Бях вече стар. Стар и тъжен. Осъзнал своята участ, приел нещастието като свой спътник. За нещастие дъщеря ми Ариадна се влюби в Тезей. Даде му кълбо прежда, за да влезе в лабиринта и да убие Минотавъра. Младежите също бяха освободени. Принцът постъпи хитро и когато проби дъната на корабите, за да не можем да го стигнем. Така бях освободен от дългия хомот, който влачех. Едно черно, тъмно съществуване.
Смъртта взе своята поредна жертва в черната си прегръдка. Егей удави себе си, виждайки черните платна на своите кораби. Въпреки светлата победа, Тезей гордо плаваше към своя любим старец, развявайки траурни платна.
И така колелото на несправедливостта отново се завъртя. До изходната точка, от която всичко трябваше да се роди отново.
Коментари
Публикуване на коментар