Пропускане към основното съдържание

С какво „Къде сте вие, д-р Тиенг Терпи и всички останали?” въздейства? (Анализ на драматургичното и журналистическото майсторство във филма)



Филмът на журналиста Иван Гарелов от 1979г. ни шокира, предизвиква и като че ли замайва. Камбоджа е празна, но истинска. Още първите кадри ни представят една зловеща действителност – една обезлюдена държава – страна без хора. Едно лице на истинско страдание.
Видеото започва със звук от тракащи по паважа обувки. Пълна тишина е в мъртвия град Пном Пен, а е ден като ден. Сякаш дори смъртта е осиротяла. Гарелов и операторът са по следите на доктор Тиенг Терпи, съпруг на българка и баща на невръсно момченце. Изчезва безследно както хиляди други камбуджански лекари. Всъщност те всички са избити от Червените кхмери.

Може би историята не познава толкова жестоки зверства, станали през 20-и век, освен зловещата Втора световна война. Не само са избити милиони души, не само че градът е празен, голямата драма е, че всичко е сторено като че ли без наказние в пълна тишина и абсолютно безвъзвратно. Да, журналистът Иван Гарелов усеща това и е потресен. В търсенето само на един доктор-призрак, той среща много несретни души, страдалци, духове на покойници. Една жестока атмосфера на омраза и абсолютен човешки геноцид. Той интервюира балерина, а също и човек с особено жестоката професия на убиец на деца. Срещите му са винаги простички на улицата – там, близо до малкото останали хора. Озвучаването е тежко и трудно поносимо. Непрекъснатото виене на сирена засилва допълнително следването на драматургичната нишка, а именно ‘преследването’ на д-р Тиенг.

Гарелов се приближива все по-близо до реалността, която дори е обезценена. Множеството пари по земята, които той подхвърля като вестници, е именно ефект на личностно присъствие, с което ни се показва, че това определено не е театър.

Въпросът на Гарелов остава неотговорен и висящ празен в празна Камбоджа. Слънцето пече, тишината е непрестанна. Но хората като че ли не показват много емоция по лицата си. Tихи те разговарят за зверствата над тях спокойно, примирено, с преобладаващо рацио, а не емоция. Те рядко се усмихват, а това е разбираемо.

С какво ни въздейства въпросът на Гарелов остава загадка. Всеки усеща въздействието по различен начин, но определено останките буквално от хора в част от кадрите потрисат зрителя. Като всяка картина, така и филмът на журналиста, стигнал пръв чак до Камбоджа, за да ни покаже видяното, използва различни вложени в себе си неща, с които "спечелва" гледащия в своята хипнотична психоза.

Коментари

  1. Едно уточнение, д-р Терпи е имал момиченце,а не момченце.
    Съпругата му беше моя учителка по френски език Маргарита Тиенг.
    Дъщерята се казва София по мои спомени.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

На тавана

Беше зима, а беше топло. Беше лято, а студът се разстилаше като ледена ръкавица. Есен – но гореща. Пролет, ала носеща всепроникващ леден полъх. На Малвина й беше студено. Тя все още носеше своята розова рокля с дантели, с която беше облечена в деня на купуването й. Куклата беше капризна като Маги, своята пораснала притежателка. Кънките за лед бяха покрити с прах и чакаха да бъдат обути. Сигурно Ивчо, внукът на собственика на къщата, скоро щеше да дойде и да ги обуе. Отново щеше да си помечтае, че ги кара. Дядо Никола обичаше своите внучета, както никой друг на света. *** Слънцето прокара пръст и докосна лицето на Малвина. Тя се пробуди от своя студен сън. Усещаше, че на тавана витаеше особен дух. Там бе първата целувка на родителите на Маги и Ивчо. Скрити от всички, те обуваха кънките и си мечтаеха, че карат. Там дядо Никола идваше много често, за да си спомни отминалите дни. Там беше мястото, което всички обичаха. Случваха се интересни неща. Там се случваха чудеса. Дядо Никола се кач

Часовник

Часовникът изоставаше с времето. Дали се опитваше да нагмогне себе си в борбата с него. А после пък бързаше. Стрелките се движеха ожесточено. Напред, напред, напред. После пак назад, назад ... Мария не можеше да го разбере, но го приемаше. Харесваше й да се обърква. Разбира се, винаги гледаше часовника на ръката си, който никога не й изневеряваше, но този на стената в стаята й беше любим. Беше същият като нея. Всеки ден различен. С различен заряд и настроение. Часовникът беше обемист и червен. Пластмасов, а с такова хубаво тиктакане. Беше й подарък от родителите й след тяхна командировка извън страната. За да и напомня за времето. Което не чака, а има свой характер. Непроменящ се. Измерващ секундите и миговете живот. Тя се чувстваше стара. Като повяхнал божур. Беше като невинно кокиче, смачкано от калта на пролетта. Чувстваше, че дупката, ямата на младостта й няма край. Но как можеше едно младо момиче да се чувства така. Имаше приятели, с които се разбираше, но... Загледана в часовника