На тавана

ТУКА Е ТАКА / РАЗКАЗ НА МИНА ПЕТРОВА

имало едно време… стоп. така започват приказките, а аз не искам да разказвам приказки. ок, почвам отначало. ако в днешно време можем да сбъдваме мечтите си като в приказките, то приказките щяха да бъдат едновремешните романи. стоп. май пак нищо не казах и не ме разбрахте. искам да кажа, че ако ти не ме разбираш, аз няма как да те разбера, защото комуникацията е двупосочна все пак, нали така?! комуникацията е диалог, а не два монолога… „чук-чук“, чува се чукане на вратата. казвам „влез!“ ох, майка ми пак иска нещо да ми дудне на главата. значи, тази жена не разбра ли, че ме влудява. не разбра ли, че няма да стане нейната само да ми прекъсва мислите. не стига че са малко и трябва да ги записвам постоянно в тефчерче или на уърд на компа, че сега и това, да чука, нахълтва и разконцентрира собствената си бавно развиваща се дъщеря. оф, писна ми. нищо. сега ще инстаграмна поредната си снимка на маминия кекс, а може и на граха на татко – също не е лош. само много лук се вижда, бе, не може ли да го махна малко тоя лук, че то в инстаграм само хубави снимки слагат гледам. не искам да се излагам. не ми стига и тая награда, че в даскало ме наричат дебелия изрод, ами сега и там да се маскаря. ох, тоя Ботев много ми идва. значи, за дванайсти клас, много ни натоварват в училище. то не е Ботев, не е Левски, писна ми. учителката ни е промила мозъка с некви термини литературни, хай културни, че само глупости говоря. а за частната да не говоря. тя направо ме е програмирала, имам чувството. не знам. нашите толкоз пари дадоха за курсове, че ме е страх да не се издъня. а май май ще се. яко го предчувствам това издънване. събота е и е яко топло. смятам да си навлека пухеното елече, дето мама ми го взе тънко от един сайт и да изляза малко в градинката пред блока да глътна чист въздух, че Дебелянов нещо почва яко да ми лази по нервите. аз не мога да разбера защо са му тея вишни, защо пише толкоз за тях, просто не моа разбера. и люляци, и прочие, не знам….. не са имали инстаграм едно време, за жалост. просто да снимат и да качат снимката. какво има да пишат тея хорица, не знам… купувам си от любимия ми кроасан с шоколад отгоре - май съм пристрастена. сядам на пейката и пиша във вайбър на съседката да слиза. … ей начи тая овца не се научи да не закъснява. всеки път и казвам, намеквам и прочие ама тя като че ли нарочно всеки път с 15 минути окъсняла. добре че съм си хапнала малко сладко, че иначе ниската кръвна захар в съчетание с нервите, щяха да ме сломят. оф, пак някви чуждици, някви хай левъл думи. абе, почти съм сигурна, че ще ме приемат поне една педагогика, мамицата му. знам доста думи, чела съм, не е да не съм. трябва да вляза. иначе тая маса пари дет наште дадоха - не знам…. замислям се за бутер баничка. с мойта приятелка вече правим три кръгчета на градинката и две на квартала. време е да хапна нещо малко, въпреки диетата ми. ама то не се издържа. днес написах цели два листа по една тема за славейков. заслужавам! все пак славейков е тежък автор. оф милият и тежко детство имал. като мене. все са му се подигравали, че е недъг. еми като мене. аз всъщност искам да ми се падне яворов, заради прекрасната му лирика. и там Лора, Мина, все любови, красиви, като моите. ох точно заговарям за любов и виждам Любо от 60-ти блок. леле, само да не ме види, че не съм във форма напсоледък. опаааа, видя ме, точно като ми пада хапка от баничката на новите пантофки. ееех, не трябваше така да става. сега вече нямам никакъв шанс…. не ми е лесно. наште ме бутат да уча, на диета съм, в училище не ме харесват, а и Любо не ме забелязва - дори при все факта, че съм си навафлила косата малко в корените и имам егати якия обем дето целият град ще ми завиди. искам да избягам, някъде където ще ме харесват, уважават. писна ми да ме мачкат. моята приятелка поне си има приятел. е, малко я ступва, ама поне и казва, че я обича после. оооох, искам и аз любов. като отида в големия град, ще се запозная с мъжа ми и веднага ще си направим едно бебе. ще си го снимам и ще си поствам във фейса, та да видят всички, че и аз мога да съм като тях. влизаме в кварталния магазин, да си вземем кафенце, че ни се доспа. оф, тея кифли така ме дразнят. какво като техните имат кинти. писна ми. писна миииии. само позират, само се правят, чупят стойки, абе, мани! все едно са нещо повече от мен. снимали ми, моля ти се, някакви умрели миди. ми да снимат мусака, пиле с ориз, некви нормални работи. баба им само миди е яла. ай сиктир. писна ми. излизам от бакалията, щото се нервирам. еми знам че в малкия град е зле, ама какво да направя! мама и тате са ме родили тука, а не някъде другаде. тука е така. тя ми яде миди, а гаджето и прилича на прошляк – некви скъсани дънки, брада, абе въобще на нищо не прилича. ще го сметнеш за сирак или скитник. не знам за какъв се мисли, но ме нерви. лошото е, че някои хора имат лоша съдба или т.нар. карма. аз не разбирам много много от тия работи, ама едно е сигурно: кармата е нещо тежко, което не бива да бъде пренебрегвано и хвърлено на съдбата, ей така, на кучетата. трябва да се внимава, щото, както казва майка ми: „Каквото повикало, такова се обадило“. ама ако съдим по мойте съобщенията по вайбър до Любо, поговорката не важи. аз му изпратих най-хубавите си селфита в огледалото, а той нищо не ми изпрати. мръсник, сигурно е с оная коза, дръглестата, дългокрака крава от неговия блок. моята приятелка Лили предлага да ме води на купон тази вечер, но аз не знам дали да ходя, защото нещо не съм във форма – баничките ми се лепят ужасно бързо, а пък картата ми за фитнеса изтече. плюс това има голяма вероятност да видя Любо там с оная кранта. как може да харесва такива жени?! аз съм къде къде по-нормална – компактен размер плюс пухкавост за по добро удоволстие от пипането. като хване, да хване нещо все пак!!! сипвам си малко лимонада, защото ожаднях след солетките и чипса и започвам да мисля дали не е по-добре да си сложа черния клин, който ми стои най-добре, и да ида на партито. ще стоя отстрани, ще си пийвам водчицата и само ще си гледкам моята любов Любо. ех, ама какво красиво име има само! Любо идва от Любов! тръгвам, не мога да чакам повече. трябва да направя нещо! както винаги стоя в ъгъла. там си ми е най-добре. някакви натокани мацки ми се перчат в центъра на апартамента. вярно е, че на токове изглеждат още по-високи и слаби. аз така и не се научих да ходя на токове. само ще се пребия, а все пак не искам да се излагам пред моята любов от втори клас, пред Лили и пред съучениците от Б-клас. оффф, във вторник имам контролно по български. ужас, трябва да седна да уча, че наштеее…. сипвам си трета чашка водчица. ммм, много ми се услажда. започвам да си мисля дали да не отида при Любо и да го питам как е. добре, решавам се. в тоя живот трябва да се рискува, иначе не печелиш! с изненада и ужас разбирам, че Лили и Любо се натискат в кухнята. призлява ми. сигурно е от водката. прибирам се. знаех си, че не трябва да идвам тук. ще си взема от денонощния един кроасан.