the unrelenting sparks

it definetely sounds like a song but actually it's sth more. it has an exclamation mark. and is sth to be explicited. life. a short word whispering out of its simplicity... life. a dream or here-and-now? life. the irresistable force driving us. driven by god. love. love actually. actually is life... standing in front of 2010, sitting comfortably in my bed, thinking about the future and the past i'm alone. the cell is not ringing. it's quiet. i'm grasping the moment. and that moment is just breathing. a light breath just before the same play is played again but with different plot, heroes and heroines. place and time unknown. conditions - unpredictable. desires - steady and waiting to overflow. two swords and two words. yes or no. here or there... what about our community? although it's crowded, it is still lonely in its metal shell. a shivering thief... done?! waiting for the miracle? always looking forward? well, we are trying to be here, to live now, but what we a...

Есе върху филма на Жан Люк Годар от 1963г. „Презрение” Камий беше отново красива. Както всеки ден. Носеща се във въздуха леко и ефирно. Рееща се в своята самота. С леки стъпки като на пантера тя обикаляше покрива на вилата. Търсеше отговори. Намери решение. Рязко изчезна зад завесата от красив пейзаж... След минути вече се целуваше със своя любовник. Мъжът и видя всичко. Та нали тя искаше той да ревнува. По всичко си личеше, че тя е нещастна. Но защо трябваше така да прави? Защо искаше да накара мъжа си да почувства нещо, на което не е способен, а именно ревност? Любовта, колкото и красива, е и капризна. Незадоволена и ранима. Тя е питаща и искаща. Тя властва и бива убита! Гледам те, а ти презираш ме. Виждаш ме, а аз се взирам. С копринена кожа, ухаеща на вятър, тичам пред теб. Нахално хитро, бавно дишам. Вдишвам рязко. Дръзко гледам. Теб! Това бе бележка, която тя остави на леглото преди да си тръгне. Захвърли купата с плодове. Разпилявайки се върху пода, една червена ябълка застана в...

Когато разбрах, че съпругата ми Пасифая току-що е родила уродливо космато бебе, съм припаднал. Свестявали са ме дълго. Идвайки на себе си, осъзнах, че трябва да взема решение. А то бе завинаги да залича от земята това същество. Но не можех да го убия. Нямах сили. Искаше ми се да го удуша с голи ръце, но съвестта не ми даваше. Затова поръчах на своя верен приятел Дедал да построи лабиринт. Да, там е мястото на урода. Вечно да се лута. Минотавърът трябваше да бъде затворен. Трябваше да окова гнева си... По това време воювахме с атиняните. Егей беше силен и могъщ цар, но ние ги победихме. Въпреки това аз загубих един от синовете си. Затова наложих данък. Волята ми бе на всеки девет години четиринайсет младежа да бъдат принесени в жертва. И така животът ми трябваше да стане по-справедлив. Но мъката ме пропиваше. Яростта стихна, но ме разяждаше всяка вечер. Виното не помагаше. Отново беше лято. Сухо и горещо, същото като порочното лято, в което се роди Минотавърът. Онова чудовище, което вл...

„Къщи, заводи и летища, огънят превръща в пепелища” Роден в българския град, носещ звучното име Червен бряг, Недко Солаков израства и очертава своята самоличност на фона на социализма, който неминуемо оказва огромно влияние върху творчеството на днешния авангардист. Самият той казва, че повреме на перестройката започва да вижда какво е и да не харесва този строй. Ако трябваше да нарисувам картина на тема „Историите на Недко Солаков”, бих използвала предимно червената боя. В средата на картината бих изобразила една река или просто вода, воден басейн, а самият Недко Солаков бих го поставила седнал на брега с потопен крак във водата. В самата вода бих оставила да „плуват” някогашния мавзолей на Георги Димитров, червената звезда и куп други родни символи на соц времето. А защо бряг? Защо червено? Вярвам в неслучайните неща и мисля, че всеки човек се ражда точно там, където трябва да се роди и тогава, когато трябва. За да познаваме Недко Солако такъв, какъвто е днес, трябва да присъства и Ч...

Какво стана това лято с мен ?! Ами какво. Първо станах студентка в НБУ. От този факт съм наистина много щастлива! :) Ще уча масови комуникации. Изпълних си една моя мечта... Но това, което ме направи истински щастлива бе фактът, че успях да отида на гости на един мои много добър притятел в Рим. Е, не жидях папата, но това не е въобще важно. Няма какжо да коментирам престоя ми там, защото ще остана без думи и разказът ми ще затъпее. хехехе. Бях на моренце. В китното градче Приморско. Бях с наште, после дойдоха кръстницата ми и синът и. Купонът беще на 6. Ходихме до Лозенец. Невероятно беше там. Красота ви казавам. И невероятна романтика. Абеее, нямам думи. Искаше ми се да остана поне за месец. Въпреки че бяхме там септември, нямаше значение за мен. Таа, Приморско никак не ми омръзна за 17-те дни, в които бях там. Иначе и миналата година пак бяхме там. Никак не ми се тръгваше. Времето не беше от най-добрите. Но нали знаете, че когато човек иска нещо, силно, то просто става. Имах нужда от...

Някои неща не могат да бъдат очаквани. Те просто се случват без дори да знаем защо. Всеки от нас знае защо е тук, но никой не знае какво ще му се случи на следващия ден. Това е така, защото е така. Но едно не мога да разбера. Защо, когато всичко е наред, се появява нещо, което обърква Всичкото. Като например сладката почивка в събота следобед, прекъсната от една статия. Статия, колкото в рамките на нормалното (очакваме подобна статия в подобното списание/вестник), толкова и смущаваща. Лятото. Вечната тема около месеците, започващи с Ю. Всичко ни затрупва с въпроси от сорта: "Къде ще почивате?", "Как смятате да прекарате отпуската си?" и т.н., и т.н. Сякаш това е от жизнена важност?! Наистина е досадно да се чувстваш "задължен" да почиваш, да ходиш някъде, въобще да даваш обяснения. А може би и да знаеш какво искаш... Същото е и с въпросите за Нова година. "Кога?", "Къде?", "Как?", "С кого?" и едва ли не "Защо?...

Запитвали ли сте се някога кога всъщност е възникнала идеята за думата "да оцелееш", "оцеляване"?! Кога за първи път човекът е изпитал онова усещане, че животът му е в опасност, застрашен?! Дали това не е било тогава, когато първобитният човек, заобиколен от група мамути, е бягал ли бягал към своето убежище, желаещ единствено да си направи своята "гнус"-нещо за хапване, както казваше Нанси от един анимационен филм. Да. Още от най-най-ранните години от развитието на човешкия индивид, същият е бил в центъра на толкова много опасности, бил е епицентърът на всичко случващо се , мишената на дивите зверове, на околната среда, на Бог, а може би и на самия себе си в стремежа си към развитие и усъвършенстване. Дали обаче само тогава homo sapiens-ът е бил под натиска на всичко и всички, и е трябвало да оцелее. Не. Всеки ден човек е изправен пред стена от изпитания и трудности, която стена трябва лека-полека, а може би и силно, и изведнъж да разбие. Всички знаем, че ...

Пътуваме в Космоса и двамата треперим, не защото е студено, а защото някак си трептим. Има ли Любов, уви, нека да не питаме, защото е магия, а, не трябва да разбираме. Дали е закъсняло нашето стремление душа в душа да слеем в сладко опиянение ?! февруари, 2006г.

Тема: Грозната стойка от Палма де Майорка с китайски произход О, Музо, възпей оня гибелен гняв на Мина за стойката с китайски произхид. Възпей, ако ли не, млъкни, махни се... Възпей оня гибелен гняв към Соки, затова, че накърни моя артистичен изблик от цветове. Запей и ти черна Музо онази злоба, която струи от мен поради простотиите на някои недообразовани люде! Ако ли не, недей отваря раззинали гневни усти! 2006г.

* * * Гледам Луната и мисля за теб. Гледам я и си мисля дали не я гледаш и ти. Да, някъде там, в далечината, седиш и гледаш Луната . . . и мислиш за мен!!! Но, ако помоля Луната да те целуне, дали ще успее. Уви, тя е твърде далеч. Може би, ще успее само да ти намигне. А може би ще прати някоя падаща звезда. Да. Тя ще я прати, защото моето желание ще е сбъднато: Ти - ще се усмихнеш . . . !!! февруари 2006г.